Бог да пази господаря Карамазов!

Аз вече съм и никакъв, обаче тя ми се обади днес и ме помоли да изляза с нея, защото предчувствала, че нямам планове за вечерта и че ако сме погледнели ведро на миналото щели сме да си изкараме доволно добре. По груби сметки беше станала на 29 преди месеци, респективно ми се отваряше възможност да издевателствам над годините и, липсата на “успешна професионална реализация” (бях го чел в едно нейно CV в старата и квартира) и сериозна връзка. Сигурно все по-често плаче и се смее безпричинно на разни неща, но понеже хората изгубиха таланта си да описват състоянието си, тя ми звънна и ме покани, уж ей така, да я придружа само.

Бях със сестра ми, докато говорехме, тя ме гледаше вцепенено с влажните си очи – беше приспала децата и сега си шепнехме в кухнята. Трябваха и пари – напоследък все по-често аз и давах назаем, все по-рядко тя ми ги връщаше. Мъжа и беше свестен и се скъсваше да работи и да я обича, но все не им вървеше, откраднаха им колата, изгоря блока, в който живееха… Заобиколен съм от нещастници и ако някои от тях не ми бяха роднини щях да им се присмивам и да ги ненавиждам открито.

Аз самият съм никой, просто слуга на времето, пространството и обстоятелствата. Понякога имам пари, понякога нямам, понякога работя, понякога ме мързи, понякога завършвам, понякога уча. Като бях по-малък и ме възбуждаха удивителните, все се самообвинявах, че съм конформист, че се нагаждам, че това е лошо… Сега знам, че съм конформист, но не виждам нищо лошо в това.

После тя, сестра ми, ми поблагодари за парите и ме помоли да изхвърля детската количка, защото вече била ненужна, пък нямало на кога да я дадат и въобще само заемала място. Изнесох я и тръгнах към кофите за боклук, но преди да стигна до тях видях един брадясал чичо с мръсно лице и възхита в очите. Той си харесваше разни боклуци, вадеше ги и ги пъхаше в чантата си. Попитах го дали му трябва количката, а той само се ухили двойно повече, сложи в нея чантата си и я забута нанякъде. Ей такива хора съществуват, ей такива хора се радват, възхищават, учудват, обиждат и отдалечават. Заради такива като него съм зарязал всякакви мечти и цели, и степенуването съм зарязал – смеха все си е смях, скръбта все е скръб, скуката все е скука. Първия и последния се смеят еднакво, само дето единия съжалява, че не е успял, пък другия го гризе съвестта, че е излъгал за да успее. Ако пък е честен и е успял по честния начин, то въобще не се замисля. На мен такива не са ми интересни.

Купих си вестник, защото в страната се свечеряваше – от два дена се носеше слух за тройно убийство и изнасилване, извършени от един човек посред бял ден. Сега, как е възможно да се носи слух в 21ви век не ми е ясно, но е факт, как е възможно да няма нито един официален текст по повода също не е ясно и също е факт. Обстоятелствата бяха такива, че всички просто си преразказваха един на друг случая, прибавяйки по малко лъжа от себе си, и дебнеха да излезе нещо официално. Уви, нищо такова нямаше – просто слух, че мъж влиза в дома на семейство в малък град, докато то обядва в пълен състав на масата, изритва бащата, дядото и сина по ъглите на стаята, изнасилва жената директно на масата, после изважда пистолета си, стреля напосоки, докато не му свършат патроните и напуска. Народа жадуваше потвърждение, потвърждението би ги успокоило – това ще е поредния извратен убиец, който да обсъждат и да бъде повод за говорене по разни други проблеми. А сега няма потвърждение, има страх. Страх, да не би от властите, телевизионни и официални, да не чакат да прелее чашата и тогава да обявят? Страх да не би тази чаша да окаже твоето семейство, да не би изнасилването на твоята жена и нероденото ти дете да е нужно, за да стане ясно, че нещо зло и диво шава наоколо? Страх от истината – син разказва на баща си какво е чул от съучениците в училище и баща му се чуди как да му запуши устата, обвинявайки го, че е гледал много филми, като самия той днес е изслушал поне 2 версии на слуха, като самия той се е чудел как да го украси и сподели на съпругата си…

Такова едно въже от страх… И да вървиш по улиците беше като да стъпваш по въжен мост – хората се отдръпват настрани, гледат те скърцайки с очи. Недоверието стигаше горната си граница, а аз пиех чаша чай срещу църквата на центъра, гледах тълпите по улицата и се уморявах да мисля защо не съм част от тях.

Извадих празната си цигарена кутия и почнах да пиша по нея – навик от 10и клас. Пишех за това, че слънцето жулеше обезобразената земя, обезобразена от всякакви сгради и паркове, детски площадки, плакати, пътища и градини. Слънцето грееше тази земя така, както тя не е изглеждала преди 100 години, когато то я е топлело по същия начин. На тази земя сега имаше мокри от вчерашния дъжд блокове, а в един от тях на 5ия етаж се подреждаше маса. Вилици, лъжици, чинии, салфетки, чаши… Те се пълнеха от дебеличко момче с черна коса и пищящ глас, а на фотьойла зад него дядо му сменяше телевизионните канали. Майката приключваше в кухнята, а бащата излизаше от тоалетната, питайки за резултата от мача, но стареца само изсумтява, той такава игра не може да гледа, вече отдавна я е зарязал и ще прави така, докато не се научат да ритат… Баща се засмива добродушно и му дръпва дистанционното от ръката, пускайки футбола, но жена му в този момент казва, че иска да гледа някакъв филм. Сина им ги чака на масата разменил местата на салатата и десерта пред себе си. Дядото забеляза първи и се разсмива, а майката прави опит за скандал с мъжа си, който преливащ от съботно безгрижие само иска да я докосне.

Някой звъни на вратата.

Колективна въздишка, малкото момче обаче скача и тръгва към вратата, пресяга се и грабва дръжката, то не стига до шпионката, отваря широко и едва тогава пита:

-         Кой е?

Родители и дядо се засмиват, но отвън няма никой, явно им се е сторило, че звънят, явно не им се е сторило, ами е дошло от този глупав мач, тя пак настоява да включат филма, но те нали са трима мъже, от които единия недовижда, другия не разбира, а третия е просто нагъл!…

Сядат на масата. Звука е изключен, но картината върви, доволни няма, но компромис е постигнат. Яде се бавно, храната е вкусна, готвена е с часове, не е като да са я купили от магазина в кутия, не е като да са я стоплили. Не, към тази храна са се отнасяли гальовно, подбирали са я, изработили са я, спечелили са я…Това вече не е засищане, това е удоволствието да си със семейството си, да попиваш от мига, от неговата важност – я се случи друг такъв ден, с такова хубаво време, с такова настроение и такава бодрост, я не.

Някой тропа на вратата.

Устата на момчето е препълнена, но то скача, увисва на дръжката и му предоставя път – на необратимото, на жестокото, на нечовешкото.

Щях да напиша и още нещо, което да смекчи малко ситуацията, но мястото ми стигаше само за точка. Времето пък ми стигаше колкото да платя сметката – тя вече ме чакаше.

Вървейки по улицата видях една от онези реклами за по-добрия външен вид на жената, дрехите, които трябва да си купува в тази връзка и… ми прещракна, че това са пълни глупости. И че най-доброто нещо, което съм виждал у една жена е било, докато тя е гола. Така че, какъв по-добър вид може да има от голото тяло? И въобще, замислих се, всичко най-хубаво ми се случва, когато съм гол – море, самота, спокойствие…

Обаче една кола за малко да ме залепи на пътя, така се бях размечтал. Шофьорът се развика, а на задната седалка едно дете ме гледаше тревожно. Спомних си за малкото разказче, останало недописано на кутията в джоба ми и я изхвърлих в най-близкия кош. Хареса ми как описах скарването им – тя иска да гледа това, той иска да гледа онова… Слава Богу, в моето детство нямаше дистанционно. Жалко, че беше толкова отдавна.

Взех я от тях. Беше се постарала, чак и личеше. Говорихме си обичайните неща в такива случаи, аз не я слушах, само вървях с нея, а тя се опитваше да е млада, докато все още е безплатно. Беше късно за такива експерименти, но не това искаше да чуе от мен. Опитваше се да си внуши разни неща и ми беше малко нелепо, аз така и не разбрах, защо хората искат да са на 20, когато са на 40 и обратното. И в двата случая са в най-незначителната част от живота си – какъв е смисъла да постигаш успехи, да си известен и да те показват, когато, както баща ми, ще умреш бързо, тъпо и рано? Смъртта и детството – те са важни. Трябва да са продължителни, сладко-горчиви, красиви, бавни, нежни, незабравими… А не през куп за грош.

Тя обаче не спираше. Ей Богу, истински се смеел човек само в интернет – това тя ми го каза. Нямало как да разбереш дали някой се смее искрено, ако той е пред теб, защото той може да се прави, защото може просто смеха на другите да го е заразил. Искрено било само, ако тоя човек е някъде на майната си, между четири стени, пред един монитор – ако тогава го разсмееш, значи да. Тогава имаш неподправен смях, а ако човека е наоколо – смеха е мръсен, разводнен. Това момиче искаше да се пресели в интернет явно, навремето като спяхме заедно и аз после отивам да се изкъпя или да си взема нещо за ядене, а тя става, увива се в чаршафи, пуска си компютъра и си проверява пощата. Адски ме вбесяваше, удрях я няколко пъти. Ей на това минало трябваше да погледнем ведро, за да си изкараме добре тая вечер.

Хубаво, че влязохме в клуба, сред дима, приятелите и музиката. Тук тя трябваше да обръща внимание и на другите, не само да ми дудне на главата. Отидох на бара, взех да пия нещо и да ги оглеждам. Същите са. Същите, каквито ги помня, само дрехите са се сменили. И то не заради вкуса, който ги избира, а заради есен-зима. Бяха ми ясни отдалеч, искаха да си купят нов телефон, искаха повишение, искаха кредит за апартамента, искаха да си купят някакви дрехи, искаха да гледат някакъв филм, искаха да излязат за малко извън държавата, искаха малко повече време да си починат, искаха пари, искаха да се виждат по-често, искаха все неща, от които не се впечатлявам и заради които не съм сред тях. Започнах да пиша на ръката си – навик от 4и клас.

Лежаха мъртви. Белите стени бяха кървави, тя стенеше на масата. Той стърчеше гол и оглеждаше сцената. Лицето му безизразно, ръцете треперят. Търси цигара. Намира една в джоба на бащата, но куршума я е пробил, сега там има много плът и малко тютюн. Убиеца си наля от детския сок на масата и седна до плачещата жена. По телевизията интервюираха победителите.

Тя му говореше нещо, но той не разбираше езика и. Беше го чувал, може би дори беше го разбирал, но някога отдавна, много отдавна, в забравен момент от развитието си. Сега слушаше футболиста на екрана – играли добре, играли мъжки, затова победили. Тя обаче му повишаваше глас, настървено му викаше нещо. Погледна я безпомощно – как да и каже, че не разбира езика и? Как? Нямаше куршум в пистолета, който да изясни въпроса. Затова я остави да вика и продължи да пие от сока. Тя обаче стана настоятелна, взе да го дращи с ноктите си. На него му писна, той грабна един нож и я наряза, колкото да млъкне.  

-         Какво става с теб, не сме се виждали от години!

Прибрах химикалката в джоба си, погледнах стреснато. Нищо, казах, усмихнах се и отидох да си измия ръцете. След такава сцена друго не заслужавам…

Връщайки се от тоалетната аз седнах на масата им. Нямах друг избор, по всички правила на етикета, негласния закон и прочее глупости трябваше да съм на тази маса, на този стол, пред този пепелник.

А те, разбира се, говореха за слуха. Не за това колко е невероятно да има слух в този век, не за значението на едно такова убийство – не, те просто сравняваха какво били чули. Ето, Юри, този плешив малък център на вселената, или поне в частност на компанията – на него му го разказали като виц това, един вид, влязъл убиеца, заклал трима души, изнасилил майка и се оказало, че бил сбъркал вратата. Всички се разсмяха, но Юлия – която хич не се вписва в компанията, която е там само защото спи с Юри – обясни, че е било далеч по драматично, че той, убиеца, накарал и тримата мъже да гледат изнасилването, че това било като екзекуция и че после той нищо не направил, само си излязъл и този слух всъщност няма да бъде огласен официално, защото самото семейство много се срамува от слабостта си и не вижда причина тя да става общо достояние. Дали да признаеш пред всички слабостта си не е сила никой не попита, но веднага се намери един Кольо, който никой не понася, но движи с тях, който пък разви тезата, че убиеца всъщност е любовника на жената, който искал да се изгаври с нея, та затова първо я накарал да разправя на мъжа си колко и е хубаво с него, после я изнасилил, после застрелял мъжа и се оженил за жена му. Кольо май е журналист в един седмичен вестник, нищо чудно, че е чул такава версия.

Опонира му Мила – тя е приятелка на всички от много отдавна, още от детството – която изтъкна, че акцента падал върху някакви неплатени сметки и някой трябвало да ги връща тия пари, той ги дължал, обаче не ги връщал и дотам стигнала работата, три трупа. Мила завършва някакви икономики, стажува по банки, и тя нищо ново не е чула в тия среди. След това Петя, Мартин, Иво… всеки присвоява убиеца към своя сектор, всеки му приписва неговите си проблеми. Гледах ги, слушах ги и нещо в мен се засилваше, нещо в мен търсеше таван, в който да разбие главата си:

-         И не се уморявате! Това е най-странното. Не се уморявате. Не се уморявате да искате разни неща, не се уморявате да пиете по 5 кафета на ден, за влезете в час, когато просто ви се спи. Не се уморявате да следите за всичко ново, о, толкова е важно да знаем каква нова марка перални е излязла вчера, това е изключително специална информация! Не се уморявате да искате само неща, които тежат, шумят или светят… Вместо да поискате да разберете нещо. Ей така бе, да разберете нещо от себе си или другите, няма значение какво, просто нещо. Постоянно сте активни! Неуморни копелета до едно – аз нямам сили сутрин да стана, а вие имате нерви и да живеете наоколо, и да карате коли, и да страдате затова, че не карате по-хубава кола!  

Знам, че трябваше да спра, че е безсмислено, че им казвах нещо, което те знаят, но което пренебрегват, може би защото не им харесва. Обаче защо да спирам? Какво може да ме спре?

-         Не ви ли се иска слънце, а? Просто слънце да грее. Не за да отидете някъде! Не! А защото грее слънцето! И защото е хубаво да те грее слънцето, да лежиш на някоя поляна, да ти пъплят разни години в косата, да ти мирише на трева и на пролет, да чуваш реката, не да си я пуснал на мп3ойката, а да я чуваш до себе си! Да ти мирише на пролет, да заколиш агне… Да го слушаш как квичи, да приключиш с агонията му! Не да спасяваш агнетата, не да се плашиш от диващината, вкуса или миризмата! А да им се наслаждаваш. Да заколиш агнето и да бликне кръв, да бликне кръв и да гледаш как наоколо черешите почервеняват, плодовете им стават вкусни…

Взеха да става от масата, приключвах, но…

-         А не думи! Защото всичко това е думи. Убиец е дума, смърт е дума, лошо е дума, и добро е дума, а тия пластмасови глупости, в които се вживявате – те съвсем. Думите… всичко е от думите, този, който ги е измислил, го е направил защото не е знаел как да действа!

Спрях. Почувствах се добре. Най-накрая намерих правилните думи да изразя нещо, което ме мъчи от много време. И в същия този момент се почувствах матиран с пешка.

Те ме гледаха развеселени. Бил съм забавен, бил съм странен. Станах и излязох от тях, заведението, нощта, града и времето.

Излязох на плажа. Морето зъзне като мен, съблякох се и седнах на пясъка. Загледах се във водата. Загледах се в малките къщи край брега – около тях се оформяха лагера с деца. Щяха да тръгнат след малко за плаж, кой знае от коя страна са дошли у нас. И са дошли не за да видят тази страна и тези хора, а за да видят това море. Да му се порадват на морето. Написах на пясъка с големи букви “Да живее агнето!”.

Услужливите вълни веднага изтриха ги изтриха.

Вятърът ме усмихна.